слънцето сърцето

„Нинко Кирилов е написал своя Еклесиаст. Нинко Кирилов се деконструира – така, както късовете поднебесно слънце залязват, за да се появят съчленени миг по-късно от другата страна на кръглото. Защото залезът и изгревът на „слънцето сърцето“ са едновременност в зависимост мястото ти под тях. И „никога вече“ е същото като „винаги ще“, докато „всичко става друго“. В играта със синтаксиса местоименията – ненужни – изчезват, глаголите остават най-насъщните, а съществителните блокчета на света се въртят в транс между пръстите на поезията. Изреченията започват и завършват безшевно, отвсякъде и доникъде. В този пеан на възпетия провал вместо на оплаквания потоп, в тези псалми за ежедневната проза на трагичното, за банално неописаното, за непреходността на преходите човекът е всичко онова, с което свиква. И някой вече е написал всичкото. Но „от това не се умира“, защото което е било, и не е било, и ще бъде.“

Антония Апостолова