Огняна

… не пада змей в плен, не и додето
мома за змей не даде си сърцето.

Над село Самотино тегне вековно проклятие:
„Змей да дойде, мома да вземе, майка да разплаче…“

Родена с необичаен външен вид, Огняна израства в скътано сред скалите село. Препатилите селяни се страхуват и странят от нея, само бащиното ѝ огнище я закриля от злата участ, която я дебне още от люлката.

Но един ден орисията я настига.
Сред гъстите гори и дълбоките снегове, сякаш излязъл от свят на древни предания, се понася неустоимият зов на змея. Нещо запалва дързостта в сърцето на Огняна и я подтиква да се изправи срещу тази древна сила.
Във всяка мрачна приказка трябва да има злодей.
Ала в приказките за пораснали деца не той е най-страшното.
А орисията на Огняна е може би точно това, от което младата жена се нуждае, за да напише нов край на тази приказка като никоя друга…

Баща ти погуби един змей, та да ни доведе змеица! Трябваше да изгориш! Змеица!
„Змеица! Змеица!“, отекваше в главата на Огняна, камъкът се нагорещи и натежа на шията ѝ, сърцето ѝ биеше в такт със страшните думи.
Зме-и-ца!
Зме-и-ца!